Търсене

Прошката от ИРИНА СЬОМИНА - ЕЛФИКА

Може ли прошката да лекува?


В психосоматичната медицина, освен на телесно ниво, се търсят причините и на духовно и емоционално.


Емоциите са много хубави процеси, но е добре те да бъдат дозирани и да не се изпада в крайности на прекомерен гняв, страх или пък и прекомерна еуфория.


Всяка една емоция предизвиква у нас отделянето на различни хормони и се задействат цели каскади от процеси в клетките. Когато обаче определена емоция надделее и се задържи твърде дълго в нашето съзнание, се появяват на телесно ниво емоциите.


Знаете ли защо трябва да прощаваме? А знаете кои болести предизвиква обидата?


В притча за прошката на Елфика ще намерите отговора и повод за много размисли....






“- Не мога да простя, - каза тя – Не мога да забравя.

- Прости... – помоли я Ангела – Прости, ще ти стане по-леко.

- За нищо на света – стисна устни тя. – Това не може да бъде простено. Никога!

- За отмъщение ли жадуваш? – обезпокоен я попита той.

- Не, няма да отмъщавам. Аз съм над това.

- Тогава искаш сурово наказание?

- Не знам какво наказание би било достатъчно.

- Рано или късно всички плащат за своите решения. Но всички плащат... – тихо каза Ангела.

- Да, знам.

- Тогава прости! Махни този товар от себе си. Сега си далече от хората, които са те наранили.

- Не. Не мога. И не искам. Няма прошка за тях.

- Добре, твоя работа, - въздъхна Ангела. – И къде смяташ да пазиш обидата си?

- Тук и тук. – докосна тя сърцето и главата си.

- Моля те, внимавай много, - каза той – Отровата на обидата е много опасна. Може да се превърне в камък, който да те завлече към дъното. Може и да възпламени гняв, който изгаря всичко наоколо.

- Това е Камъкът на паметта и благородният Гняв – прекъсна го тя. – Но те са на моя страна.

И обидата се заселила точно там, където тя посочила – в главата и в сърцето й.

Тя била млада и здрава, изградила живота си, омъжила се, родила деца, създала приятелства. Понякога се обиждала и на тях, но прощавала за важните неща. Понякога се сърдела и се ядосвала, тогава пък те прощавали на нея. Имало от всичко по малко в живота й, но тя се опитвала да не си спомня за голямата обида в живота си.

Минали много години. И тя отново чула ненавистната дума „прости".

- Мъжът ми ме предаде. С децата постоянно имаме търкания. И парите не ме обичат... Какво да правя? – попитала възрастния психолог.

Той внимателно я изслушал, но през цялото време я разпитвал за детството й. Това не й харесало и тя непрекъснато се опитвала да насочва разговора в сегашното време, но той отново се връщал към детските й години. Тя се чувствала така сякаш психологът се разхожда из най-затънтените ъгълчета на паметта й, опитвайки са измъкне оттам дългогодишната обида.

И се съпротивлявала. Но така или иначе той видял всичко.

- Трябва да се пречистите, – заговорил той. – Вашите обиди са се размножили. Върху тях са се натрупали нови и нови обиди – като полипи на коралов риф. И този риф е станал препятствие на пътя на потоците от жизнена енергия. Затова вие имате и лични, и финансови проблеми. Този риф има остри краища, които нараняват нежната ви душа. А вътре в него са се настанили и оплели най-различни емоции, които отравят кръвта ви...

- Да, и аз имам такова усещане. Отвреме навреме съм много нервна, изпадам в депресия и дори понякога ми се иска да умра... Добре, трябва да се пречистя. А как?

- Простете за първата, главната обида, - посъветвал я психологът. – Ако изчезне фундаментът, и кораловият риф ще се натроши.

- За нищо на света! – възкликнала тя. – Тази обида е напълно справедлива. От всичко, което се случи, аз имам право да бъда обидена!

- Какво искате вие – да сте права или да сте щастлива? – попитал психологът.

Но жената не му отговорила. Просто станала и си тръгнала, взимайки със себе си и своя коралов риф.

Минали още няколко години. Жената отново била на преглед, само че този път при лекар.

Лекарят разглеждал снимките и изследванията, смръщил се и прехапал устни.

- Докторе, защо мълчите? – не издържала тя.

- Имате ли роднини? – попитал лекарят.

- Родителите ми починаха, с мъжа ми сме в развод. Имам деца и внуци. Но защо са ви моите роднини?

- Вижте, вие имате тумор в главата. – и лекарят й показал на снимката. – И съдейки по изследванията, туморът не е добър. Това обяснява постоянното ви главоболие, безсънието и бързото изморяване. Най-лошото при такива нови образувания е, че растат много бързо.

- Значи сега трябва да се оперирам, така ли? – попитала тя, изтръпнала от ужасно предчувствие.

Лекарят се смръщил още повече:

- Ето кардиограмите ви за последните години. Сърцето ви е много слабо. Сякаш е притиснато от всички страни и не може да работи с пълен капацитет. Може и да не издържи операцията. Затова най-напред трябва да излекуваме сърцето. А после...

Той не довършил изречението, но жената разбрала, че „после" може и да няма. Или сърцето няма да издържи, или туморът ще я довърши.

- Между другото, кръвните ви показатели също са лоши. Ще ви предпиша лекарства. – продължил лекарят. – Но и вие трябва да си помогнете сама. Трябва да приведете организма си в относителен ред и заедно с това морално да се подготвите за операцията.

- Но как?

- Положителни емоции, топли отношения, общуване с близки хора. В края на краищата може и да се влюбите. Извадете старите албуми със снимки, спомнете си щастливото детство...

Жената се усмихнала насила.

- Опитайте се да простите на всички, особено на родителите си, - неочаквано казал лекарят. – Това много облекчава душата. Имал съм такива случаи, когато прошката е правила чудеса.

- Нима? – иронично попитала тя.

- Знаете ли, в медицината има много помощни инструменти. Прошката също може да бъде лекарство. При това безплатно и без рецепта.

Да простиш или да умреш? Да умреш, но да не простиш? Когато изборът е вече въпрос на живот и смърт, трябва само да решиш в каква посока да гледаш.

Главата я болеше. Сърцето я стягаше.

„Къде смяташ да пазиш обидата си? Тук и тук." – спомни си тя.

Сега точно там я болеше. Обидата се беше разпростряла навсякъде. Но искаше още и още. Тя искаше да притисне стопанката си и да завладее цялото й тяло. Глупавата обида не разбираше, че тялото няма да издържи и ще умре.

И тя си спомни за главните виновници от детството си – майка й и баща й, които през цялото време или работеха, или се караха. Нищо не помогна – нито шестиците и грамотите в училище, нито изпълнението на всичките им изисквания, нито протестите и дори бунтът. А после се разделиха и всеки създаде ново семейство. Където се оказа, че няма място за нея. На 16 години я изпратиха в техникум в друг гард. Връчиха й билет, един куфар с дрехи и малко пари.

Тогава тя изведнъж порасна. И реши: „Никога няма да им го простя!"

Тя носеше тази обида през целия си живот и се закле, че тази обида ще умре заедно с нея. Както изглеждаше, май така и щеше да стане...

Но тя имаше деца, имаше внуци... и онзи вдовец от работата, който неумело се опитваше да я ухажва.

Не искаше да умре! Рано беше да умира!

„Трябва да простя! – реши тя. – Поне да пробвам..."

- Родители, прощавам ви за всичко, - неуверено каза тя. Думите й прозвучаха жалко и неубедително.

Тогава тя взе лист хартия и написа:

Уважаеми родители! Скъпи родители! Повече няма да ви се сърдя. Прощавам ви за всичко.

Усети горчивина в устата. Сърцето й се сви, а главата я заболя още повече. Но тя стисна химикалката още по-здраво и продължи да пише:

Прощавам ви. Прощавам ви.

Никакво облекчение. Усети само леко раздразнение.

- Не така, - прошепна й Ангела. – Реката винаги тече в една посока. Те са по-стари. Ти си младата. Те са били преди теб, ти си след тях. Те са те родили, те са ти дали възможността да се появиш на този свят. Бъди благодарна за това!

- Аз съм благодарна. – произнесе жената. – И наистина много ми се иска да им простя.

- Децата нямат право да съдят родителите си. Родителите не прощават. От тях се иска прошка.

- За какво? Нима аз съм им направила нещо лошо?

- Ти си направила зло на самата себе си. Защо държа тази обида толкова дълго в себе си? Защо непрекъснато те боли главата? Какъв камък носиш в сърцето си? Какво трови кръвта ти? Защо животът ти не тече като пълноводна река, а се процежда като пресъхнал ручей? За какво се бориш – за правдата си или за здравето си?

- Нима всичко това е заради тази обида към родителите ми? Това ли е, което ме разболя?

- Аз те предупреждавах – напомни й Ангела. – Ние винаги предупреждаваме – не трупайте обиди, не ги носете, не се тровете с тях... Но ако човек направи своя избор в полза на обидата, ние нямаме право да се месим. А когато направи избор в полза на прошката – тогава сме длъжни да помогнем.

- Все още ли мога да разруша този коралов риф? Или вече е късно?

- Никога не е късно да опиташ. – меко каза Ангела.

- Но те вече са мъртви! Как да им поискам прошка сега?

- Ти поискай прошка. Те може да те чуят. Може и да не те чуят. Но в края на краищата, ти го правиш за себе си.

- Мили родители, - започна тя. – Простете ми, моля ви, за това, че... Изобщо простете ми за всичко.

Тя говори известно време, после замълча и се заслуша в себе си. Никакво чудо не се случи – сърцето я стяга, главата я боли. Никакви особени чувства. Всичко си е както преди.

- Аз самата не си вярвам, - призна си тя. – Минаха толкова години...

- Опитай по друг начин, - посъветва я Ангела отново. – Превърни се отново в дете.

- Но как?

- Коленичи... и се обърни към тях, както в детството: Мамо, татко...

Жената се поколеба за миг и се отпусна на коленете си. Събра ръцете си, обърна поглед нагоре и произнесе: „Мамо, татко..." Очите й бяха широко отворени и неусетно се напълниха със сълзи. „Мамо, татко... аз съм... вашето момиче... простете ми.... простете ми!"

Тя се разтресе в ридания и сълзите рукнаха от очите й като река. А тя повтаряше и повтаряше: „Простете ми... Простете ми... Моля ви, простете ми... Нямах право да ви съдя. Мамо, татко..."

Мина доста време преди да секнат сълзите й. Омаломощена, тя стоеше на пода.

- Как си сега? – попита я Ангела.

- Не знам... не разбирам. Чувствам се напълно празна. – отговори тя.

- Прави това всеки ден в продължение на 40 дни, - каза Ангела. – Като курс на лечение. Като химиотерапия. Или, ако искаш, вместо химиотерапия.

- Да, да... Ще го направя. 40 дни...

В гърдите й нещо пулсираше, през тялото й сякаш премина огнена вълна. Може би това бяха отломките от кораловия риф...

За пръв път от много, много време, просто без причина, главата не я болеше.”

Автор: ИРИНА СЬОМИНА - ЕЛФИКА

56 преглеждания0 коментари

Последни публикации

Виж всички
Изтеглете безплатна книга!
Разберете как да излезете от ежедневната спирала на стреса и чрез 8 стъпки да възстановите баланса в тялото